Луданчовци

"Лудите, лудитееее... те да са живи!" – дядо Вазов тъй беше възкликнал.
Живи да са, в смисъл, колкото екзистенциално погледнато, толкова и емоционално. Аз определено имам афинитет към луди хора – сигурно защото и мен животът достатъчно ме е диагностицирал като „хахавел”, та при среща със себеподобни изпитвам вопиюща нужда да се разлудея. Ей тъй, нá – напук на сериозностите.

Вчера бе рожденния ден на Радо – моето слънце, което е изобщо най-прекрасното нещо, което се е случвало в живота ми от сума ти време. И е порядъчно лудичък, за да се понасяме вече три години, изживявайки на сериозната възраст 30+ неизживяното си детство – и се бием с възглавници, и се хилим на простотийки, и никога не ни е скучно заедно – две домошарчета, дето трудно ще ги измъкнеш от къщи, освен ако не са решили г*з път да види, миткосвайки с колата из пътищата родни – какво тук значат няк’ви си дупки, няк’ви там недовършни магистрали...

Та, вчера Радето си получи подаръците, после си хапнахме порядъчно в пицария, разходихме се да позяпаме витрините, хванати за ръчичка като гимназистчета, хилихме се на шашави модни парцали. След едно бяло винце в заведението, и едно ц’ръвенко вкъщи (аз) и няколко бирички (той), се бяхме докарали баш кат’ Делю ‘айдутин. Поради фалшивите нотки в тембъра, решихме, че не е удачно да притуряме планината, нито да стряскаме котака и комшиите с музикални изпълнения.
Но незнайно в кой момент ни хвана носталгията по онези джаджички, дето се продават на всеки селски панаир – кутийка със сапунена пяна и бъркалка, от която издухваш балончета.

Да, ама ‘га няма – няма. И решихме да си направим: чашка... водичка... цръъък, течното сапунче. И една импровизирана бъркалка, която Радето огъна от тел. И се отприщи деЦката лудост, разлетяха се балони, котака ги гонеше, а аз запечатвах ефекта от цялата какафония на кадро.

Лудостта си личи на тях като мазно петно връз коприна.
Е, празникът е празник, когато е забавно. И ако парафразирам онази мисъл на Виктор Юго, ще се получи: „Лудите се борят... и луди са само онези, чието сърце се е отдало на неподправено забавление – по детски!”

Пожелавам си никога да не пресеква тази толкова приятна лудост, която оцветява този иначе толкова сериозен свят, в който всички се опитват да потискат и смачкват онзи луд ентусиазъм, само защото възрастта задължавала. Няма такова нещо! :)

И да кажа на Радето, че ужасно обичам тази негова способност да разбива мрачните ми и апокалиптични понякога мисли с духовити шеги, сякаш боцва с игличка мръсно сапунено балонче. И колкото е способен да бъде сериозен и отговорен, може в същия момент да запретне крачоли и да изшляпа безотговорно бос в някоя дъждовна локва, цопвайки и мен вътре. И винаги е навит за лудории, без да гледа странно изпод вежди с вид на „какво-те-прихваща-пък-сега?”

Остани си лудичък, Раденце! Много те обичам! :)

Заедно можем повече

Колко истина има в това. Хората се събират, обединени от идеите си.
Лъчо имаше намерение да работим заедно, създавайки съвместен новинарски блог, но такива вече са твърде много. Албена пък мечтаеше за НПО (Неправителствена организация) в помощ на хората със слухови увреждания. И в някакъв момент се оказах обединител на двете идеи, като автор на материалите в „Ние ви чуваме”.

Преди няколко месеца започнахме сериозна работа по блога, като Лъчезар се зае с дизайна и всички технически подробности, аз – с материалите, а Бени даваше бъдещи идеи за проекти. Блогът все още не е доизкусурен – не искахме да го пускаме, преди да бъдем в състояние да предложим на читателите си нещо завършено. Предстои още работа по него, но той все пак успя да се изплъзне като уловено птиче, литнало към свободата – и ето го вече с десетина последователи. Радващо е...

Това е блог за всички – не само за хората със слухови проблеми, но и за всички, които проявяват интерес да научат повече за тях: как общуват, как се забавляват, техните истории, път към успеха, стремежи към интеграция... Хората със слухови проблеми са немалка част от обществото. В далечната 1996-та, когато записах зъботехника, се сблъсках за пръв път с други хора, които имаха слухови увреждания в различна степен. До този момент не съм си представяла нито, че са толкова много, нито, че са толкова млади. Повечето от тях общуваха с езика на жестовете, който ми бе непознат.

В някакъв момент се оказах между две общности - тези, които чуваха, ме смятаха за човек с увреждане, следователно, от другия отбор. Колегите със слухови проблеми пък смятаха, че понеже не ми се налага да общувам чрез жестове, при това и говоря, на практика се преструвам на глухичка. Честно казано, това ми се струваше във висша степен глупост – да съществува такова разделение на базата на някакво си там увреждане, за което никой от притежаващите го няма и най-малка вина.
За жалост, хората с нормален слух нямат особено голямо желание да търсят пътища за комуникация и разбиране с тези с увреден слух. Освен, разбира се, ако нямат близки, засегнати от същия проблем, с които все някак трябва да комуникират.

Слуховоувредените пък смятат, че другите са им длъжни, и се затварят в едно общество, на което няма как да предложиш интеграция, ако сами не я пожелаят. Насаждат се предразсъдъци, които са основа за дискриминация – за жалост, в повечето случаи тя е въображаема, обусловена от нежеланието на двете групи да се опознаят, за да се разбират.
„Ние ви чуваме” възникна като необходимост чрез публикациите да въздействаме за промяна в тази насока. Както казваше американският президент Джон Кенеди: „Не питайте какво може да направи страната ви за вас, а какво вие можете да направите за нея!”. Ако парафразирам казаното, искаме хората със слухови увреждания да не питат какво обществото може да направи за тях, а какво могат те да направят за себе си, и за обществото.

Това е и идеята на блога. Да оборва предразсъдъци, да показва успехи, които нямат общо с увреждането, да служи за комуникационен мост. Материалите са блиц – избрахме кратката форма, за да не звучи прекалено натрапващо се.
Искам да благодаря на всички, които се присъединиха към блога ни – не само, защото са наши приятели, но и защото са видели смисъл в идеята за един свят без дискриминация... поне за хората с увреждания.
Бог да ви благослови! :)

Алпинистка

За всички онези, които не са чели поста ми в новата инициатива на Лъчезар Лазаров.

В бабиното селце има интересна за катерене канара, наречена „Калето”. Стръмна и камениста, за нея се носят легенди за заровени съкровища от турско време. В тях никога не знаеш къде свършва истината и къде започва лъжата.
Гледано откъм реката и селските къщи, „Калето” изглежда огромно и трудно превземаемо. Особено една стръмна урва, която започваше някъде от върха и се губеше в храстите ниско над реката. Почти вертикална, и с никакви възможности да се задържиш – тук-там някакви проскубани храсти и криви клони предлагаха единствената хахава опора. Викаха й „Вадата”.

Брат ми – върлинесто великанче с пшеничена коса, си умираше за алпинистки подвизи. И когато на гости пристигна неговия съученик и приятел Драго, не пропусна възможността да го запознае отблизо с околния ландшафт. Същото върлинесто великанче, Драго ентусиазирано прегърна идеята. Единствено аз бях в блажено неведение какво се подготвя, когато тръгнах да се разходя с двете великанчета в гората. Не бяха особено възрадвани, че ще подтичвам наоколо, но нали все някой трябваше да запечата на кадро покоряването на върха.

За мое неудоволствие двамцата решиха да минават през „Вадата”. Тънката като острие на нож урва съвсем не беше място за две великанчета и един ситнеж, но се успокоявах с мисълта, че с такива левенти не ще да е особено трудно да се премине.
Започна едно катерене, едно чудо... Драго напред, аз след него, и накрая брат ми. Трудно се напредва, когато ти се забиват в голите крака разни драскащи клони, и крепиш скъпоценния допотопен фотапарат, от онези с филмите, дето никога не знаеш що за дзвер си излязъл, докато не ти проявят кадрите в някое фото.
Моя милост гледаше да не се изложи пред госта-великан, та си стискаше куражчето между зъбите, и креташе нагоре, чувствайки се като покорител на К2.
В някакъв момент загуби равновесие, и в опита да запази пустия му фотоапарат, заклещи крака и ръце над урвата като гигантски паяк. И ни мръдна повече, ни шавна.

„Два са бора ред по редом расли...” изникна в главата ми ни в клин, ни в ръкав Пъ Ръ Славейков. Да, ама борът отдолу взе да сумти, и поетичното моментно успокоение беше разбито, когато изкряска:”Айде, ма! Дигай са нагоре, какво си виснала тука!”.
Горката Елица-сестрица! Не искаше да направи ни крачка повече, вкопана с ръцe и крака в храсти и бурени, захапала между зъбите си дръжката на фотоапарата. Те ти поезии и излети в гората... Ще стоя те тука, на! Сигурно след време палеонтолози ще намерят останките ми, и ще разберат, че...
Явно бях казала последното на глас, защото борът отгоре рече: ”Да, да... ще те намерят чакалите първо...”. Борът отдолу гадно се изхили. Чвор!
После направи драматична пауза и изрече ужасено: ”Мааали, какво нещо ти лази по крака...!”

Моя милост изпитва тотална и органична непоносимост към гадини всякакви. Съобщението, че такава една се изкачва по мен, сякаш катери Еверест, ми подейства като муха под конска опашка. Не исках даже да си представям каква е, още по-малко – да я виждам.
Елицата-сестрица припна като козица, и се озова за нула време на върха, където Драго победоносно се хилеше. Малко по-късно се изкатери и другото великанче. И то се хилеше. Идиотското му прозрение да измисли лазещата гадина се оказа успешна тактика кака му да превземе върха с физкултурна бързина.
На снимките после и двата бора имаха по половин физиономии, а ситната Елица-сестрица се кикерцаше щастливо по средата.
Като компенсация за преживения ужас.

снимка: Хриси